Виолета Магдалинчева е съдия в Софийския градски съд. Тя бе председател на състава, който осъди бандата за отвличания “Наглите”. Заради безупречната си работа по делото бе отличена с приза “Юрист на годината” през 2010 г. Тя е второ поколение съдия. Дъщеря е на бившия заместник-председател на Върховния административен съд (ВАС), а в момента представляващ Висшия съдебен съвет (ВСС) Боян Магдалинчев. Баща и дъщеря са с корени от град Гоце Делчев. 

Едно интервю на Ана Михова, снимка Йордан Симеонов

Съдия Магдалинчева, през учебната 2017/2018 г. бяхте преподавател на младши съдии в Националния институт на правосъдието (НИП). Кой е първият и най-важен урок, на който държите на ги научите?

Първоначално обучаващите се в НИП са три категории – кандидати за младши съдии, за младши прокурори и за младши следователи. През изминалата учебна година имах удоволствието да бъда постоянен преподавател на първата група. За да станат кандидати за младши съдии, колегите преминават през тежък конкурс и демонстрират знания в условията на сериозна конкуренция. Сухата статистика показва, че за 2017 г. в конкурса за младши съдии са подали заявление 755 кандидати за 29 свободни длъжности.

При тази конкуренция в НИП започват обучението си млади юристи с отлична теоретична подготовка, нерядко с практически опит, но най-важното с огромна вътрешна мотивация. Тя ги подтиква да търсят, изискват, трансформират и използват знанията си и повярвайте – това те правят непрестанно.

Тъй като мотивацията е насочена в посока усъвършенстване на правните познания и прилагането им на практика, не мисля, че курсистите имат нужда от уроци, различни от това да ги научим да приложат знанията си в съдебната зала.

Ако приемем, че такива уроци все пак са необходими, те не следва да са единствено лекции, обучение или упражнение, а по-скоро като пример, поучение и наставление. Затова съм се опитвала да бъда не просто техен учител по право, а наставник, съветник и ментор. 

Стремяла съм се и надявам се да съм успяла да ги накарам да бъдат компетентни, смели, изискани и в същото време неотстъпчиви в правната си култура и в отстояването на своята позиция, която съм казвала, че никога не бива да бъде самоцел, а средство за прилагане на закона и за постигане на справедливост.

Лаская се да мисля, че съм ги учила да преодоляват професионалната елитарност и самомнение, че съм култивирала у тях чувството на смирение и съм посадила зрънцето на покаянието пред грешките – своите и чуждите. Надявам се да съм им предала и обичта към правото и професията, без която не можеш да бъдеш пълноценен съдия.

Има ли случаи хора, преминали обучението в НИП, да се отказажат да станат съдии? 

Вече посочих, че младите колеги преминават през сериозен конкурс. Подготовката понякога отнема години. Редки са случаите, в които успешното му преминаване се случва от първия път. Ето защо курсистите имат силна мотивация да преминат успешно обучението в НИП и след финалните изпити да започнат същинската си работа като младши съдии в окръжните съдилища.

На мен лично не ми е известно непосредствено след обучението курсисти да са отказали да практикуват като младши съдии. Разбира се, по лични причини част от тях, дори и след малко години практика, пожелават да преустановят работата си като съдии.

Основанията са разнородни – някои са чисто битови и свързани с неудобството от пътуването, други са лични и се обясняват с прекомерното насищане на времето единствено с работа, защото професията изисква огромно себеотдаване, а трети се свеждат до неоправданите очаквания и до осъзнаването, че тази работа не им приляга.

Какъв е профилът на младшите съдии, работили ли са нещо преди НИП?

Не мисля, че е възможно да бъде изведен общ профил на курсистите. Те са разнородни и това е една от причините за сериозното професионално предизвикателство при работата с тях. Част от кандидатите нямат практически опит и обучението в НИП е първият им досег с работата на юриста. Други имат стаж в различни сфери -като адвокати, адвокатски сътрудници, юрисконсулти, разследващи полицаи, инспектори. Немалко кандидати са работили като съдебни помощници и доколкото основната функция на съдебния помощник е да подпомага работата на съдията, не е учудващ нарастващият брой помощници, които печелят конкурсите в последните години. Тази разнолика като познания и практическа подготовка аудитория е сериозно предизвикателство за преподавателите на НИП. Поради това към всеки от курсистите се изисква метод на работа, съобразен с индивидуалните му особености и интереси с цел максимално развитие на положителните качества.

А има ли прилики между тях? 

Най-напред обичайно са на възраст между 27 – 35 г. Сходни са и в мотивацията си на практика да прилагат съдийската професия. Подобни са в характерната за младостта емоционалност и нетърпение, а също и в непримиримостта си с несправедливостта. Обичливи са, но също така и разсъдливи, разумни, със самосъзнание и дух. Всичко това прави от разностранната на пръв поглед човешка маса една бляскава по ума и качеството си аудитория, която е изключително изискваща към това, което получава като познание.

Вие и вашите курсисти посещавахте редовно делото срещу Йоан Матев за убийството в Борисовата градина, какви бяха коментарите ви след заседанията?

Имахме възможността да следим заседанията по мерките за неотклонение на досъдебната фаза на процеса, а също и разпоредителното заседание. Коментарите ни бяха строго професионални и свързани с практически проблеми – как се произнася съдът по обоснованото предположение, без да създаде основания за отвод в същинския процес, как се изчисляват максимално допустимите срокове за задържане на досъдебното производство, когато обвиняемият е бил привлечен за престъпление, извършено от него като непълнолетен, какво би трябвало да бъде поведението на съдията и на съдебния състав по дела с медиен интерес, как се осигурява достъпа на журналисти в зала, публичен ли следва да е процесът, ако непълнолетният обвиняем е навършил пълнолетие, и други въпроси, които са повече с практическа и по-малко с теоретична насоченост. В рамките на обучението винаги съм използвала възможността колегите да посещават съдебни процеси. Това е най-удачният, бърз и даващ плодове начин те да усъвършенстват познанията си.

Редно ли е съдия на 25 г. да правораздава?

Трудно ми е да отговоря еднозначно. Младостта е време, в което се трупа житейски опит и знания, добива се мъдрост. Мъдростта обаче се предопределя не само от годините, а от опита, който си имал и от прозорливостта, която е следвало да проявиш в житейския си път. Неслучайно нито една религия или философско течение не поставя знак за равенство между мъдростта и старостта. Не е задължително двете да вървят ръка за ръка. Поради това на 25 г. е възможно да имаш разум, интуиция, прозорливост и знание за това кое е добро и правилно много повече отколкото, ако си на 40 например.

Дали е правилно да бъдеш съдия на 25 г., не зная, но със сигурност не е незаконно, а щом е позволено, очевидно е разрешено и вероятно има основание да се случва.

Младият човек носи със себе си особен заряд на емоционалност и справедливост, който може да бъде по-ценен от години опит. Освен това, трябва да е ясно, че попадането в професията на такава възраст е по-скоро изключение, отколкото правило. За да станеш съдия, се минава през задължително деветмесечно обучение в НИП и двугодишен период като младши съдия в окръжните съдилища.

Като съдия в Софийския градски съд вие гледахте на първа инстанция делото “Наглите” с младши съдия. Той как се справи? Беше ли разтревожен, че му се пада такъв тежък процес? 

Поради тежките наказания за престъпленията, за които беше внесен обвинителен акт в съда, процесът се разглеждаше в т.нар. разширен състав. Той включва двама професионални съдии и трима съдебни заседатели. Един от професионалните съдии действително беше колега младши съдия. Пред мен тревога не е демонстрирал, още по-малко страх или некомпетентност. Напротив, подготовката му за делото беше наравно с моята, участието му в съвещанията – напълно адекватно, а изразената правна позиция – съвпадаща с мнението на мнозинството.

У този колега съзрях невероятна професионална подкрепа и отдаденост. За щастие, той продължава да е съдия, вече не младши, с онази всеотдайност, която ме впечатли тогава. Желая на всички именно това – да не губят плам и да не забравят, че подписът под съдебния акт остава завинаги като написано на ръка изображение на името им или като петно. Оттук насетне те избират кой път да поемат.

 

Интервюто е публикувано във в-к 24 часа. Снимка: вестник 24 часа. 

https://www.24chasa.bg/mnenia/article/6961245

Коментирайте