Сдружение„Хроника срещу рака” организира среща с психологаАнтонина Топалова от Фондация „Една от 8” на Нана Гладуиш.Срещата се състоя през миналата седмица със съдействието на ЛРС „Сокол” –Гоце Делчев и фирма „Пирин спринг”. Да говориш за това, което си преживял пред хора със сходна съдба се оказа не толкова трудно и в същото време – помага. В това се увериха жените от Гоце Делчев, Хаджидимово, Лъжница, Брезница и Борово, които решиха да се включат в тази първа среща за психологическа подкрепа. Заедно с тях бяха и техни близки. За тези, които не престрашиха, за онези, които не успяха, защото в момента здравето им не позволява и за всички, съпричастни към проблема, психологът Антонина Топалова даде това интервю, като специалист и човек, който е преборил рака на гърдата.
Кои качества или поведение отключват рака в тялото ни, г-жо Топалова?
Въпросът е много логичен, защото всеки от нас носи ракови клетки в тялото си. И само от житейското му поведение, от отношението към себе си и към света, зависи дали този рак ще бъде в такова състояние, че да унищожи организма. Доказано е, че въпреки това, че има ген на рака, независимо от кой тип рак сме болни, стресовата ситуация, загубата на близък човек, загуба на работа, тежко преживяване на проблеми с децата или другa съпътстващa тежка болест, като някое от автоимунните заболявания – ревматоиден артрит, Хашимото, множествена склероза е възможно да отключат и рака. Но това не означава, че когато чуем диагнозата „рак”, трябва да чуем и „смърт”. Надали някой се е замислил, че думата рак символизира животното. То прави две крачки назад, една напред. Тоест, то отстъпва. Ако ние още в началото приемем, че ракът може да отстъпи, естествено, че можем да го преодолеем. Има много доказателства на психолози, на хора които са изследвали всъщност въздействието на това заболяване върху психиката на човека, в които се говори за т. нар. спонтанни изцеления. Специалистите онколози не могат да обяснят на какво се дължи това. Изследват хората и се оказва, че те са прилагали различни методи на самолечение на психиката. Едни от тях се молят. Установява се, че 50 % от хората, които се молят, имат по-добри резултати при всякакъв вид лечение. Друг процент използват алтернативни методи – автосугестия, хипноза. Всъщност целта е да накараме вътрешния лечител да може да ни помогне. Тъй като е установено, че лекарствата и лекарите само помагат на лекаря в самия нас да преодолее всякакъв проблем. Знаете, че клетките се регенерират на различно време, през седем дни, на седем часа.По същия начин, ако ние успеем да внушим на раковите клетки да не се размножават в организма ни, ние можем да ги победим. Има едно интересно доказателство при едно момченце, на 12 години, което е страдало от левкемия. Един американски лекар, в негова клиника за лечение на рака, разказва този случай. Накарали детенцето да си визуализира по някакъв начин раковите клетки и съответно отбранителните – белите кръвни телца. Тъй като то обичало филма „Междузвездни войни”, си представило раковите клетки като нашественици, а неговите бели кръвни телца, като войниците, които го спасяват. Всеки ден, в продължение на 15 минути детето си представяло такава картина в главата. Било изключително изненадващо, че след около два месеца, ракът изчезнал от тялото на детето.
Което доказва, че когато имаме стресова ситуация, най-добре е тя да бъде отработена. Това означава тя да бъде изказана, изплакана, споделена. Може и с най-близките хора, но най-добре е с психолог, с психотерапевт, дори и с психиатър.
Той ще назначи лекарство, защото е нормално да изпаднем в депресия и да се чудим какво да правим в тази ситуация. Най-важното и единственото е, че трябва всички, които получат тази диагноза, да питат, да разпитват онколога за етапите на болестта, какво ще чувстват, какво ще усещат, какви са последиците от химиотерапията, от лъчетерапията, и най-вече да четат за положителни примери за хора, които са се оправили. Ето днес бях много щастлива, че в един вестник прочетох, че Стефан Данаилов е много добре, оправил се от лимфом, върнал се е на работа в парламента. Такива, като Нана, като Стефан Данаилов, като много други известни хора дават пример за това, как можем да го преодолеем със силата на духа.
При кои хора се отключва по-лесно ракът на гърдата?
Обикновено от рак на гърдата боледуват хора, които се стремят към перфекционизъм и които са готови във всяка ситуация да помагат на другите. В това няма лошо. Но не винаги го искаме и правим от сърце и душа. Този перфекционизъм е главно от стремеж да не се изложим, да се представим добре, да ни обичат. Т.е. ние се стремим да направим всичко за шефа, за колегите, за близките, за децата си, за да не би те да ни „разобичат”. В тази ситуация настъпва остро противоречие в психиката, която си казва: ”Не винаги пък искам да отида там, или да направя това, обаче трябва да го направя, защото обществото е казало, че трябва да се направи!” Тогава тялото реагира с вещества, които отключват рака. И тялото ти казва: ”Добре, аз ще ти дам основания ти да не правиш, нищо за никого и да имаш оправдание. Ето сега си болен – няма нужда да правиш нищо за другите.” Така, че тези хора са изключително отговорни към собствените си задължения, перфекционисти са и искат да контролират ситуацията. Но в един момент тя излиза извън контрол и те изпадат в ужас, защото не могат да я контролират. Това е най-страшното при рака. Ти не знаеш какво може да последва.
Така, че уважаеми, приятели, замислете се, трябва ли да сте перфектни. Можете ли да бъдете идеални? Необходимо ли е това на някой? Трябва ли да помагате, когато не ви искат помощ?
Когато поставят тежката диагноза лекарите препоръчват силен дух, къде да го намерим?
Забелязала съм от срещите си с подобни хора, като че ли той е вроден. Има вродени оптимисти и хора, които приемат рака като един етап за преодоляване, които преосмислят целия си живот. Надрастват дребните ежедневни проблеми. Много от тях споделят, че вече не ги вълнува толкова работата, не ги вълнуват къщи, коли. Най-важно за тях в този момент са отношенията с близките, с приятели, с роднини, със хората около тях.
Но силният дух е въпрос на автогенна тренировка. Когато станем сутрин, поглеждаме се в огледалото и казваме на себе си: „Ти си прекрасен, аз те обичам и те приемам такъв, какъвто си!”
Т.е. нормално е болните от рак да изпитат първо възмущение, гняв, страх, обида. Това са етапи, които са неизбежни. След това почват да търся различни варианти на лечение. Най-вече алтернативни, защото се страхуват от операцията, но във всички случаи, и като психолог, и като човек, който е минал през този път, казвам: „Не търсете алтернативни методи. Те са съпътстващи! Химиотерапията, лъчетерапията, лекарствата и операцията са доказаните методи.” Три случая имам, при които хората се довериха на алтернативни методи и си отидоха.
Има ли начин да преодолеем страха, когато чуем за собствената си болест или тази на близък човек?
Страхът е усещане за нещо, което още не се е случило. Ние предвиждаме или очакваме лошото. И състоянието на перманентен страх от очакваното е много по-тежко, защото в тялото ни се отделят токсини. Няма ги обезболяващите ендорфини, които се отделят при спокойно състояние, а самият страх, може да предизвика влошаване на която и да е болест, най-вече на рака. Когато приемем рака като нещо, с което можем да се справим, с помощта на техника за емоционална свобода, това може да се намери в интернет, с влизане в алфа състояние, това е вид автосугестия, с която се дават позитивни команди на тялото, с медитация, с йога, със съпътстващи психологически методи, ние можем да засилим психиката си и да приемаме всяко предизвикателство по-лесно. С жените, с които работя, влизайки с алфа състояние, те нямат толкова силни странични ефекти при химиотерапията, което е удивително. Едно момиче, което предварително подготвях, мина много леко операцията, тя беше спокойна, нямаше виене на свят, повръщане.
Това означава, че ние можем на подсъзнателно ниво да командваме тялото си да реагира, така както искаме. Така че, чудеса стават.
Как да преодолеем нежеланието да говорим за проблема и с кого е най-добре да споделяме?
Във всички случаи най-добре е да се споделя със специалист. Психологът, психиатърът във всички случаи ще ви разбере, няма да ви осъди. Няма нищо осъдително в това да си болен от рак на гърдата. Озадачаващо е, че в България и особено в по-малките градчета, като вашето, това е тема „табу”. Което е наложено още от много отдавна, и за рака на гърдата и рака на маточната шийка се твърди, че това са „женски” болести – т.е. едва ли не, че жената е виновна за това, че има рак. Твърди се, че жени, които не са се оженили, които не са кърмили, биха могли да имат рак. Това не е вярно, защото 90 % от жените, с които се срещам са женени и имат деца. Аз също имам деца, също съм кърмила. Няма такава връзка, не трябва да се плашат, или да се срамуват жените, и да не споделят. В нито една болест няма срамно! Срамно е да бъдем неморални, нечовечни, да не съчувстваме, да не състрадаваме.
Приложима ли е в семейство с онкоболен старата поговорка, че в къщата на обесения не се говори за въже?
Народните поговорки са много точни, но в случая с рака не действат. Трябва още в началото да седне семейството и да обсъди – етапите на лечение, отношението към болния. Особено жените с рак на гърда имат проблеми с възприемане на женската си същност. Тъй като се отстранява гърда, те се чувстват непълноценни. Химиотерапията им пречи да правят пълноценен секс, имат изсъхване на влагалището, нямат интерес към докосване, имат болка. Всички тези неща трябва да се преодолеят нормално със съпруга или партньора, да му се обясни, че това е временно, че след това всичко минава. Има един друг вариант – бягство от истината. Тотално неглижиране на проблема. Говорила съм с много жени, които споделят: „Моят мъж казва – нищо ти няма, ти ще се оправиш!” Те знаят, че може би ще се оправят, но искат съчувствие, съпричастност.
Това, което трябва да кажем на близкия човек е: ”Аз съм с теб, подкрепям те изцяло, разбирам колко ти е тежко. Не мога да вляза в твоята ситуация, но мога да ти помогна, като пазарувам, като ти помагам, като аз се грижа за дома, за децата!” И друго много важно, което трябва да се каже на децата на онкоболните, че не е задължително и те да се разболеят. Да не живеят с подобен страх.
Пак, казвам, генът на рака дреме у нас и само отношението към живота и към себе си може да го активира. Има цели семейства, които си отиват от рак, защото непрекъснато се автосугестират, (б.р. самовнушават си). Има и раково болни, които нямат рак в семейството. Има наследствена предразположеност, вероятност, но тя не е 100 % сигурна. Не е нужно да плачете, да се тръшкате пред болния – „ах, как изглеждаш…, ах, как ти е опадала косата… колко си зле, … много ми е мъчно…”. Този тип състрадание унижава болния, до такава степен, че му внушава самосъжаление. То не помага. В живота всеки от нас изпълнява три роли – насилник, жертва и спасител. Когато отидеш да се жалиш на някой, ти си в ролята на жертва, а той е в ролята на спасител. Така е, ако до теб имаш насилник, не само във физическия смисъл. В други моменти ние се оказваме в ролята на насилник или спасител. Въртим се в омагьосан кръг и винаги, когато изпълняваш ролята на спасител, ти се чувстваш добре. Ти помагаш и си сигурен в това. Ето и вашето сдружение прави това, чувствате се добре от това, че помагате, не сте заели ролята на жертва. И не мрънкате за това, колко е тъжно, че жените, с които се срещате са „много зле”, не се вайкате – „какво ще правим сега”. Вие действате като спасители. Затова предлагам на всички да не влизат в този омагьосан тригълник и да не са в ролите на насилник или жертва, защото става по-сложно. Ако имате необходимост, поплачете пред приятел. Отношението ни към болестта трябва да бъде като към нещо, с което ние можем да се справим. Пък ако не можем, си отиваме. Все пак това е нормален процес и близките трябва да допускат, че и това може да стане.
В такава житейска ситуация кой има по-голяма нужда от психологическа подкрепа – болния или най-близките му?
Много често се получава това. Идват, плачат, в постоянна депресия са. И тогава болният се принуждава да им дава кураж. Това е естествена психологическа ситуация, защото страхът от загубата и изоставянето е основен в човека. Да си отиде човекът до теб, това означава, че той те изоставя. Обикновено когато загубим близък, казваме: „Ти защо ме изостави!” Това е първата мисъл, в търсене на собствените си преживявания. Чувствата трябва да се излеят. Пред специалист, пред приятели, пред други близки, но в никакъв случай не е добре крайното – плачевното настроение, страхът, напрежението и прекаленото закрилничество и прекаленото хленчене са пагубни. Отнасяйте се с вашия болен като към човек, който има в момента един труден и преодолим проблем, това е процес, а не е константа. Ако приемем рака или която и да е болест като процес, този процес в един момент спира. Той не е вечен. Боледуването има начало, среда и край. Обикновено болни, които са визуализирали, представяли са си края – колко им тежка химиотерапията, колко ще плачат близките им, си отиват. Не допускайте това. Аз съм живо доказателство за това. Жива съм вече осма година въпреки това „раче”. Аз например, направих грешката да се затворя в себе си, да не споделям изобщо за този проблем. Пет години не ходих на контролен преглед. ГРЕШКА! Т.е. неглижирах! Занимавах се с другата си болест, имам такава и тя ме тормози. Когато можеш да заместваш една грижа с друга – това също е добре. Защото всеки ден да ставаш, да се преглеждаш и да си самовнушаваш, ох, сега имам ли бучка, нямам ли, ох кървя ли, не кървя ли, това допълнително настройва вниманието, мозъка и щеш, не щеш, ти предизвикваш в един момент това да стане. Както например има „фалшива бременност” със симптомите й по чисто психогенен път. Затова търсете златната среда – това е болест, вие сте се оправили, оттук нататък ще я следите. Един или два пъти годишно. Ако е отрязана гърдата, може да се направи реконструкция. Винаги търсете решението. Проблемът, когато се сложи на масата, е ясен!
Не хленчи и не мрънкай, търси вариантите за решение.
Винаги има решение и не само при болестите!