Вчера от 22.00 часа БНТ 1 трябваше да излъчи отново „Само защото бяха българи…..“ (1999 г) – документалният филм на водещата на предаването „Брюксел 1” в телевизия Bulgaria ON AIR Милена Милотинова за насилственото обезбългаряване на Вардарска Македония след 1944 г. Но вероятно заради присъствието на македонското правителство у нас, начело с премиера Ковачевски, филмът бе заменен с друго предаване на БНТ – посветено на рода на Вазов.

Какво беше спестено на зрителите, разкрива сайтът Епицентър.

Януари 1945. Македонската Кървава Коледа – масови преследвания и разстрели и скалъпени процеси срещу хора с българско самосъзнание, масова смяна на имена, немалка част от които – посмъртно…

Като много други по онова време през 60-те години Стево Грънчаров, избягал след репресии и конфискации в Торонто, получава официален документ от Тетово, в който против волята си е записан като Светислав Грънчаревич. Баща му – Драго Грънчаров след смъртта си е е получил ново име – Драгутин Грънчаровски, а майка му Гора Грънчарова – Горица Грънчаровска. Посмъртно. Но и това не е достатъчно, затова семейството преживява още един „възродителен процес“ – през 90-те години е записано вече като Грънчаревич.

Случаят на Грънчарови не е изключение, а по-скоро правило в онези години. Фамилните имена масово придобиват нови наставки –ов и –ев се заменят със –ски/ -ич. Но това е най-малкото зло. Какво е ставало във Вардарска Македония след края на Втората световна война, когато Народна Република Македония става част от Титова Югославия? Разказват свидетелите и документите във филма. Тодор Гулев пазил десетилетия наред една тайна, казана му от 40 години по-възрастния от него Трайко Попов – случаен свидетел на масов разстрел край Велес.

„Стар съм, ще умра, но преди това ще ти кажа тази тайна – да я разкажеш, ако дойде ден…“ казал Трайко на Тодор Гулев. „Мислех си отначало – да не е някакво оръжие закопано. Но когато дойдохме на място ми показа къде са застреляни. Да я знаеш тая тайна, тези са наши, българи, все видни хора, но не казвай, млад си – ще пострадаш. Само ако дойде ден я кажи,“ разказва Тодор. Защо бяха разстреляни, питам.

„Само защото бяха българи…,“ казва Тодор Гулев. Идва време – 90-те години, вестникът на тогавашното ВМРО – ДПМНЕ „Македонско Дело“ единствен пише за масови гробове и обявява, че търси очевидци. Тодор Гулев се обажда.

Край Велес са открити костите на 53-ма души. „Масови гробове има и в Куманово, и в Ресен…“ разказва тогава журналистът от „Дело“ Петър Гичаровски. Д-р София Алексиева емигрира в Канада, но години наред не знае съдбата на безследно изчезналия си баща Димитър Алексиев, който е бил кмет на Кратово. Един ден получава писмо от един историк от Македония, който й пише, че кратовският кмет е зверски убит в Куманово.

„Убит е заедно с 48 другари негови – единомишленици. Убит е без съд, без защита и без присъда, обвинен е като привърженик на българската кауза. Веднага след убийството на баща Ви и 48-те му другари, убити са още 100 души,“ чете в писмото София Алексиева и изрежда някои от имената на останалите…

През 1946 г. Павел Шатев – тогава доскорошен министър на правосъдието в Скопие моли Тенчо Мечков от Българската легация в Белград да извести Георги Димитров за тези процеси.

“Уважаеми др. Димитров, намирам за необходимо да ви предам резюме от разговора ми с Павел Шатев – бивш министър на правосъдието на Македонската народна република, а понастоящем – депутат в Съюзната (б.р. на – на Югославия) Скупщина и подпредседател на Президиума на Македония. Това правя не само защото самият той настоя пред мен да съобщя…, а защото тия взглядове на Шатев не са оригинални негови, а такива на една група днешни ръководители на Македония, които не могат да се съгласят по някои пунктове с провежданата от Правителството им политика. В Македония, казва Шатев, се води една борба с българите и българофилството. Всички, които по един или друг начин изразяват своите симпатии към България са гледани с лошо око и подозирани, че са били михайловисти, сепаратисти и фашисти. Известни са ви случаите с неоснователните масови разстрели, които станаха във Велес, Битоля и Щип. 28 юли 1946. С другарски привет, Т. Мечков, Легацията Белград.“

Тези събития и до ден днешен си остават едно от големите бели петна в историята. Българските архиви са отворени, но тези в Скопие и Белград – не. Европейският парламент ежегодно призовава в годишните си доклади това да стане, но без резултат. Във Велес днес дори паметник на загиналите няма. Паметната плоча с имената на убитите се появява доста след откриването на масовия гроб, но вандали я изпочупват.

Паметните плочи със споменаване на „българския фашистки окупатор“ от Титово време обаче и до днес си стоят в Република Северна Македония. И в учебниците старата комунистическа догма за „българския фашистки окупатор“ си остава. Така с езика на омразата се възпитават поколения ученици в РСМ – от Титово време до днес.

Как при това положение да не намразят България? Дали обаче населението във Вардарска Македония по време на Втората световна война е смятало българската армия за окупаторска? Извън документалните кадри и кинопрегледите от онова време, една покъртителна история от Охрид описва ясно как населението се е отнасяло към българските войници. Охрид тогава е попадал в българската административна зона, а градът до него – Струга, където са родени братя Миладинови, е бил в италианската зона.

През септември 1944 България обявява война на Германия. Германските части около Охрид пленяват намиращите се там български войници. Населението обаче ги отвлича и скрива, разказва във филма Ангел Куртелов, свидетел на случая в Охрид.

„Вечер с барабан се обявяваше нареждането на германския комендант да се предадат българските войници, иначе германците ще изгорят града. Помня, че никой не предаде нито един български войник. Хората ги пазеха. Пазеха ги като свои,“ разказва Ангел Куртелов 55 години по-късно. Градска делегация успява да уговори коменданта градът да откупи българските войници със злато.

„И германският комендант обяви, че градът ще се спаси, ако се донесат …. мисля, че бяха 10 кг злато. Хората тичаха, бързо носеха кой каквото имаше. Сещам се, че майка ми имаше една огърлица. Даде я…. Обаче не стигнаха… И тогава един поп от църквата „Св. Климент“ донесе кръста,“ спомня си Ангел Куртелов.

В края на 1944 се гласува Закон за защита на македонската национална чест, който узаконява преследването на хората, открито изразяващи симпатии към България, които получават названието „сътрудници на окупатора“. Втората световна война е към края си, българските части и администрация са се изтеглили от Вардарска Македония, но немалка част от местното население, получило работа в общините до 1944 попада под ударите на закона.

Свидетели разказват за скалъпени процеси, конфискации на имуществото, изтезанията в затвора Идризово или лагера Голи Оток. За обида на македонската национална чест. А Павел Шатев и Панко Бръшнаров споделят с българските дипломати в Белград: „Правосъдието на Народна Република Македония под директивите на ЦК на Македонската Ком-партия е достигнало до една илюзия на законност. Защото присъдите като правило се дават предварително в затворен плик на съответните съдии.“

В друго сведение българският дипломат в Белгард Тенчо Мечков до София за положението в Македония пише: „Според Шатев в резолюцията на 16 пленум на ЦК на БРП (к )е била допусната тактическа грешка в дяла по македонския въпрос, където се говори за българско малцинство. Шатев намира, че не би трябвало да се говори за българско малцинство, тъй като народът в голямото си болшинство се чувства български.“

Хората, които разказват съдбите си във филма, създаден и излъчен за първи път по БНТ през 1999 година, се надяват скритите страници от историята да се прочетат. Те се надяват също така да се отворят архивите, за да покажат критите истини и да се знае историята от по-младите поколения в Република Северна Македония, на които години и десетилетия наред е втълпявано, че трябва да чакат най-голямата заплаха от изток – откъм България – страната, най-близка на дедите им, която всъщност първа призна Република Македония като независима държава.

Филма можете да проследите на този линк:

https://www.youtube.com/watch?v=DOVQ4kLa4HE

Снощи медиите в Македония оповестиха триумфално „Прва отстапка од Софија за Скопје“ – новата власт в България е смъкнала планираното по програма излъчване по Националната Телевизия на документалния филм „Само защото бяха българи“.

By hronika

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *