Когато бях малък, баща ми ми подари канарче. Наричахме го Йоргакис. Много обичах това мъниче. Гледах го, купувах му храна, която му беше позволено да яде и в един момент получих книга за канарчетата. Освен всичко друго там пишеше:
-Оставете канарчето за 1 час на гладно и след това отворете вратата на клетката в затворена стая, за да може да излезе и да полети, за да тренира крилата си. След известно време то ще огладнее и ще се върне само в клетката.
Затова отворих клетката и зачаках. Йоргакис гледаше с интерес вратата, но не посмя да си излезе. Той се приближи до нея, но се обърна назад. Виждаше се, че е свикнал с клетката и се е уплашил ….
След половин час си помислих да му „помогна“ и пъхнах ръка в клетката, за да го „избутам“ навън. Сложих ръката си, но Йоргакис полетя към вратата, смени посоката в последния момент по начин, по който пилотите на бойните самолети биха завидели си остана вътре. След толкова години в клетка, той се страхуваше какво ще намери навън.
Намерих начин да го хвана и го извадих, но Йоргакис след първия полет остана в ъгъла на пода ужасен и чакаше.
След половин час той „прие“ без протест и с облекчение да го взема на ръце и да го сложа в клетката. Сигурен съм, че щеше остане там, докато умре от глад или страх. Щом го върнах в това, което той смяташе за свой дом, той с радост започна да яде и да пее, без да осъзнава, че е в затвора.
Години по-късно прочетох за Стокхолмския синдром и разбрах, че не е нужно да сте военнопленник, за да го „имате“. Може да сте в „гнило“ семейство, на ужасна работа или в лоша любовна връзка. Не ви харесва, но се принуждавате да свикнете с това да мислите, че живеете добре. Да мислиш, че не можеш да „направиш друго“.
Нека всички се почувствате благословени всеки път, когато видите отворена врата да минете през нея …
Без значение къде ще ви отведе …
Накрая ще можете да извикате: „ЖИВЯХ!“
За да не съжалявате като тези от нас, които всеки ден да живеят в личните си затвори, търсейки различни оправдания ….
Ето такъв е този свят …. Живееш живота си или живееш с оправданията си …
С благодарност към д-р Ставрос Стилиянидис за темата и публикацията
