Без нея сватба в Гоце Делчев не става. Професията й носи скучно име – длъжностно лице по ритуалите, а всъщност е толкова емоционална. Изчезна за дълго време от родния град и ето я отново. Къде е била и какво е правила цели девет месеца разкрива Петя Хаджиева.
Защо реши да отидеш да живееш в Германия?
По икономически причини. Там стандарта е по-добър, заплатата, която ми предлагаха беше много добра. То човек сам си я изкарва, с доста труд, но знаеш за какво работиш. Имах няколко проблема, много съдбоносно ми беше, но с моя съпруг решихме, че трябва да отида.
Би ли тръгнала, ако там нямаше кой да те посрещне?
Не. Не тръгнах на сляпо. В Германия най-важното е да имаш квартира. Без това не могат да ти дадат постоянен адрес в кметството, не можеш да си регистрираш фирма, което е едно от условията на българските и други емигранти работодатели да те наемат на работа. Въпреки, че от тази година такова условие няма в германското законодателство, българите, сърбите и турците изискват да имаш фирма. Доколкото прецених, това го правят основно балкански фирми, които наемат емигранти на работа там, за да крият данъци. И там, както и тук, в края на годината се подава данъчна декларация. Не остана време да проуча в детайли това, но ще го проуча този въпрос, защото имам много разочарования от там. Искам да бъда наясно с много неща, които ми се случиха там. Още не съм си отговорила защо става така в една държава, която има силна икономика и добри закони, които са в помощ на хората, някакви си фирмички от Балканите, да си вършат каквото си искат, въпреки немската данъчна служба, която много строго следи нещата. Без квартира и без адрес, на който живееш да си откриеш банкова сметка, защото там всичко става по-банков път. В брой никъде не се плаща.
За човек, който е надхвърлил младежката възраст, това не е ли авантюра?
Страшна авантюра! Даже в момента, след като съм си вече тук, винаги се връщам назад и си мисля как се навих да отида там. Явно обстоятелствата ме притискаха и в рамките на един месец взех решението и заминах. Наистина голяма авантюра е за мен. Нямало е ден в Германия, като тръгвах на работа, да не си помисля: „Какво търся тук?”. Целия ден си ангажиран, но като застанеш на спирките, като пътуваш в метрото, като чуваш наоколо немски, винаги си казвах: „Какво търся тук?”. Сам си, никой не познаваш, една единичка в един огромен свят. Наистина за девет месеца си реших икономическите проблеми. Работа и пари има в тая държава, но просто има други обстоятелства, които пречат. Най-основен проблем е уреждането на квартира. Мен не спря да ме мъчи носталгията. С моя съпруг не сме се делили през 33 годишния ни брачен живот. Самата носталгия „ме изяде”. Там ме успокояваха, че ще тя ще трае три, четири месеца, но да края мен ме гонеше носталгията.
Как оценяваш прословутия германски ред и дисциплина?
Немците са много учтиви, въпреки че са леко студени хора. Те са много коректни. Имах отношения с тях и съм във възторг. Там съществува страхотен ред. Има голям респект от полицията. Прибирали сме се с колежките след работа, в 12, в 1 през нощта, никой не ни е закачал. Страхотен респект. Всяко нарушение или престъпление се наказва много строго. Ако една вечер си бил задържан в полицията, а това може да ти се случи, ако не си носиш личната карта и постоянния адрес, веднага попадаш в базата данни, вписва ти се в досието и след това забрави, че ще си намериш работа. И може би заради тази строгост и респект, за девет месеца, не видях нито един скандал или ексцесия. Живях в Берлин, един огромен град, а беше толкова спокойно. Може би и в другите градове е така, но аз имам впечатления от този град. Берлин е интересно място, в което живеят хора от цял свят, особено ме впечатли невероятната толерантност, има много смесени бракове, особено харесват немците азиатките – корейки, японки. Видях всякакви хора, не срещнах представители на т. нар. „арийска раса” – високи, руси, синеоки.
Намери ли там приятели?
Винаги съм слушала, че българите в чужбина… как да го кажа по-меко… не се подкрепа. В началото всеки те подкрепя, обаче в последствие, с течение на работата и живота там, започваш да отбираш нещата. Не, няма да се изразявам меко! Видях истинското лице на българина в чужбина, което изобщо не ми хареса, ама никак не ми хареса. Не знам защо, но като отиде българинът в чужбина, изведнъж си изважда завистта, някаква ярост, някаква агресия към другия, който също е българин. Единствено лице на приятели, което видях в Берлин са семейство Левакови от Гоце Делчев – Васил и Пауна. Това са хора, които цял живот ще ги помня с добро! Много им благодаря за всичко, което направиха за мен. Обичам ги! А другите и то хора, които уж съм смятала за близки, живеехме заедно, спяхме в една стая, ме разочароваха тотално. Просто се старая да ги изтрия от съзнанието си.
Би ли отишла отново?
Не! Първо, защото възрастта оказва много голямо влияние. Младите по-лесно се адаптират към начина на живот, макар че е хубав. Намериш ли си работа, всичко е точно. Но аз съм хората, като камъка който си тежат на мястото. Имам си страхотна работа, която много обичам. Семейството ми е тук. Освен да ходя на гости, малко ще ми е трудно да предприема тази авантюра.
Какво рискува една жена, тръгнала на гурбет?
Имам три внучета. Рискувам да не ги виждам как растат всеки ден. Липсваше ми домакинската работа в моя си дом, обикновените семейни ангажименти. Пропуснах сватби на много близки и приятели, дори сватбите на непознати, като имате предвид работата ми. Даже като работех там сама си „водех” сценария на сватбите. Говорех си самичка, ей така да си припомня с добри чувства. Пропуснах първото паднало млечно зъбче на внучката ми, която вече е първокласничка. И още много други неща пропуснах. Липсваше ми тихото ни градче и спокойната обстановка, спокойният начин на живот.
Как приемаш идеята цялото ти семейство да замине за чужбина?
В последно време България е в много тежко икономическо положение. Много ме блазни тази мисъл, мога да отида пак, не там, дъщеря ми е семейството си във Франкфурт на Майн. Но ми се иска да постоя, да се адаптирам След години може и да помисля, но само със семейството ми, със съпруга ми. Защото с човека до теб е най-добре! Но на този етап – все още не!
Как се чувстваш отново в родния град и с емоционалната си работа на всяка сватба?
Много си обичам работата. Звучи хвалебствено, но докато ме е нямало, са ме търсили дори в къщи за сватби. Питали са съпруга ми. Много ми стана топло и приятно, че хората ме оценяват. Може би самата работа, може би имам някаква артистична заложба, нямам обяснение, но без да прозвучи нескромно, хората ме харесват. Това го усетих и като се прибрах от Германия. Трябваха ми една-две седмици да се адаптирам, не излизах навън. Много приятно ми беше, когато ме посрещаха с думите: „Дошла си си! Повече да не вървиш!” Тези думи тотално ме стоплиха. На първата сватба, която последва след като си дойдох на работа в Общината, говорех с такава обич и толкова вълнение, а не познавах хората. Просто исках да се раздам, да преживея след девет месеца отсъствие, любимата си работа. DSCN2514

By hronika

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *

You missed