Преди години се запалих по планинарството, разказва Костадин. След един преход в Рила реших, че това нещо трябва да стане част от моя живот и така стана. Разпитах за водач, опитен и познаващ маршрутите, който може да ми помага и след няколко дни вече имах съдействието на такъв. Човекът беше на години, с голям опит в планинарството, направи ми страхотно първо впечатление и аз приех да крачим заедно по пътеките на планините. Събрах група неопитни и млади хора, искащи да се докоснат до нещо непознато за тях, нещо, което да им достави приятно и запомнящо се изживяване високо в планината. Още първата седмица групата покори известните на всички Рилски езера. Преходът беше интересен, за някои изморителен, но като цяло всички бяхме щастливи от постигнатото. На следващата седмица групата получи оферта за преход от водача до връх Синаница. За моя голяма радост доста хора около мен изявиха желание да вземат участие и сформирахме екип. Тук искам да отбележа, че на този преход получих първото си разочарование. Водачът ни, опитният старец, с бърза походка реши да покрива норматив или явно бързаше да покори за 100 -тен път своя връх Синаница, а ние както се досещате, нямахме друг избор освен да гоним „бързия влак“ пътуващ за гара Синаница.

Както споменах – групата бяхме млади и неопитни, но очаровани от гледките в планината, през които минавахме бързо, гонещи „влака“. Спирахме за минутка, вадехме по една бисквитка и отново засилвахме със 100 км и продължавахме догонването на „влака“, на който вече не се виждаше и последния вагон. Имаше моменти на успех, в които виждахме в далечината „бързия влак“ (водача ) да е дерайлирал и си викахме: „Слава Богу почивка“, но уви, точно когато пристигахме той ни посрещаше с думите: „Хайде тръгваме,остана още малко!“ На нас не ни оставаше нищо друго освен да натиснем газта и да потегляме към мечтания връх. Скоро и това беше факт. Бяхме на върха изморени, но доволни – гладни, но пък сити от това, което виждахме от високо. Не минаха и 30 мин. и пасажерите на “Бързия влак“ трябваше да съберем по най-бързия начин софрата, предстоеше ни скоростно спускане. Докато приготвим раниците влакът „тудуф – тудуф“, вече беше някъде по скоростните отсечки. Хукнахме надолу в преследване отново на “бързия влак “, поемахме цялата трудност на трасето върху задните седалищни части и въпреки ударите, успяхме да догоним „влака“ на метри от финалната права – леко ранени много изморени и душевно удовлетворени, но не от това, което видяхме, а от това че се прибрахме живи и здрави.

Пак казвам, не от видяното, защото не успяхме да видим нищо в бързината си да покорим връх, който някой реши вместо нас да е на бързи обороти, а ние нямахме избор. Единственото, което остана спомен от връх Синаница са снимките, които бяхме направили с групата в бързината – незнайно как, но факт .

С тази моя история искам да ви посъветвам – преди да започнете да правите каквото и да било, визирайте крайната цел. Така се проявява способноста ни да открием нашето призвание, а не нашето наказание и винаги преди да вложите усилия си задайте въпроса: „За какво?“ Както преди години ни казаха, че в най скоро време ще се лети до Луната – да, и хоп всички се очаровахме от казаното, но никой от нас не се запита с най важния първичен въпрос: „За какво?“

By hronika

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *