„Човек е искрен не по желание, а по природа“ – Атанас Далчев
Не знаем дали истинският живот не започва от някоя музикална фраза, произволно отворена страница на роман, приказка, стих или картина.
През есента на 2001 год., две седмици след сриването на кулите близнаци в Ню Йорк, участвах с изложба в галерия Алексей фон Шлипе – Ню Лондон, щата Кънектикът. На вернисажа разговарях с Уилям Коб, Памела и Найлс Бонд – писатели от юга и художници, сред които бе Сара Лукас. Красива витална жена, с дълбоки очи, високи скули и буйна коса. Тя сподели възхищението си от Веласкес, Гоя, Салвадор Дали и ми подари албум на Пикасо. Като студент бях влюбен в картината „Жена от Малага“ от същия автор. Провокиран и впечатлен дълго време рисувах жени с широкополи шапки, с деколтета във формата на сърце. Не бях дорасъл за абстрактните му произведения и ги отминавах с невежеството на непросветен човек.
Лятото на 2011 год., близо до замъка Шарлотенбург в Берлин, голям плакат привлече вниманието ми. На него бе изрисуван възрастен мъж с цигара. С едри букви пишеше Пабло Пикасо, а долу в десния ъгъл – „Бай Марин си пуши цигарата“. Моят баща се казва Марин и сякаш ме накара да вляза в музея. За първи път видях 120 картини на живо от гения на света и очите ми останаха в тях. Някаква невидима сила ме приближаваше безмълвно към личността и творчеството на Пабло Пикасо. Два месеца по-късно татко изпуши завинаги своята цигара. Той напусна земното битие, отдавайки ми таланта да гледам. Да можеш да рисуваш означава преди всичко да може да виждаш.
Пролетта на 2014 год. получих покана от Сара Лукас да участвам с мои произведения на испанска сцена по повод годишнина от рождението на Пабло Пикасо. Приех предизвикателството с удоволствие и така започна моята авантюра до Малага. Неусетно лятото взе да прибира веселите си шатри и затвори вратите си с дъждове. На 28 септември бях в Солун. Улиците на ветровете бяха пуснали гласовете си по крайбрежната Леофорос Никис и запрятаха прозрачни сиво-бели чадъри от модерна инсталация на пристанището. Хората с неохота посрещаха есента, но бяха навън. Пих кафе на площад „Аристотелис“ и късно вечерта отлетях за Рим. Самолетът премина над Йонийско море, над Апенините и се озовах на летище Чампино. Улицата с хотела за нощувка, празнуваше своята notte bianca – бяла нощ. Изпълнена от край до край със зали за фитнес, скъпи коли, мотоциклети, сергии с всякакви джунджурии, пицарии и младежи, танцуващи салса. Бях изморен. Изпих една бира. На заранта стигнах до гара Термини. Видях центъра одран от вечност и се отправих към Ватикана. Пред величествената катедрала на площад „Св. Петър“ се тълпеше народ. Появи се папа Франциск с ято пищно облечени кардинали,поздрави множеството и последва изпълнение на Андреа Бочели – ангелският глас на света. Това не беше включено в програмата. Вероятно, подарък от съдбата, или някой ни движи?! Оплячкосван, обдаряван Рим спира дъха. Дава възможност да четем времето и да нямаме чувство за време.
Следобед поех към Малага. Събудих се от аплодисментите отправени към пилота на аерогара Коста дел Сол, сред красив залив на Средиземно море, с небе разсечено от крясъка на прелитащи чайки. Зад колоните на морската градина денят зачезваше навътре в морето, стапяше се като памук хвърляйки розови отблясъци по стъклата на круизните кораби. Огромни фикусови дървета, палми, трилистници, бели и червени японски рози, насищаха въздуха с прохлада и горчив аромат. Топлият хълбок на Африка сякаш огрява крепостните стени на замъка Гибралфаро. Нощем те мамят с неизчезващото злато на фараоните, запращат в зеления мрак сред котки с очи на източни идоли до старите зидове, край езера с червени лилии – подобни на капки кръв от испанска Малага. Носят се диви ухания и целувки. Амфитеатърът от величавата слава на Рим е близо до пласа Мерседес, където се намират родния дом и музеят Пикасо с 240 произведения от различните му периоди. Родния му дом показва автентична мебелировка, керамика, рисунки, масла, личен архив – фотографии, писма и др. Пикасо изнамира кубизма. Взема ракитена кошница, палмов лист, консервна кутия и от всичко това прави коза. Взема шепа глина, моделира от нея ваза после е превръща в жена. Взема една жена и я разбива на парчета като стомна. Той не се затруднява пред природата, не я догонва, не я имитира, а просто и се наслаждава. Неговата природа е да рисува, да си играе на творец. Насладата му непременно е свързана с музата, т.е. с жената, която е гола насреща му, или в кухнята, но винаги в сърцето, в неизчерпаемото му въображение. Това е постижение на неговата мъжественост, на поразяващия цялото същество резонанс. Жените той нарича настръхнали котки обикалящи около вързан петел, или инструменти на страданието. Спомням си увековечените от него Олга Холова, Дора Маар, Франсоас Жило, Мари Терез Валтер, Силвет Давид, Жаклин Рок и други в „Жената цвете“, „Жена изцежда косите си“, „Моята любима е като червена роза“. Те гледат от стените на различни галерии с едно око, с три, или повече очи. Ние им отвръщаме със същото.
Лятото сякаш никога не е напускало своя зенит. Тича с тънки рокли, с шапки и ветрила, с паети по лакти и по ревери, с гласовете на трубадури, с бялия цвят, с огненото фламенко. Страстта обитава високи етажи. Песни на цигани пробиват небето. Китари остават без струни. Чува се почукване с пръст, с цяла ръка, набиване на крак до полудяването на чифт крака в ритъм. Дрънчат гривни, кънтят кастанети и токчета. Телата на жените от форма на S се изпъват в струна – от нокът до мигла, с повишен тонус до последната фибра на всеки мускул. Китките на ръцете се чупят с грация. Роклите с безброй волани приличат на разбунена вълна разбиваща се в скала с хиляди пръски. В танца има нещо от вилнеенето на огън със стотици пламъци. Звуците потъват в тялото като вода в пясък, стигат до сърцето и избиват през очите в сълзи. Радостния възглас на тълпата „оле“ действа взривяващо.
Те живеят на улицата. Непрекъснато сноват хора от цял свят. Tуристи на преклонна възраст с хлътнали, смалени очи, в чисти дрехи, гледат жадно и се усмихват. Многолика безумно красива младеж се стича към плажовете „Ел Кандадо“, „Лас Акасиас“, „Сан Андрес“, „Гуадалмар“. Носят се думи с отворени гласни: ола, аора, аерива, агуа, омбре … И какви имена на жени: Лола, Джоя, Алисия, Сара, Дерия, Паула, Флавия?! Имат пантероподобни походки, влизат в регистъра на светлината и човек неволно тръгва след тях. Вечер в таверните може да се опита тапасс – хубаво вино! На улиците „Гранада“, „Кале Сан Мигел“ ресторантите предлагат скариди на шиш и паеля с мохито. Неусетно се съмва.
Пикасо стана причина за безценно общуване. Благодарение на него видях Андалусия и опознах културата на народа й.
Връщайки се обратно към България отново минах през Рим. Този град наистина не спи, посреща и изпраща своите поклонници със немите си статуи, с Колизеума – онази рана, с тежките си катедрали, гробници, дворци и бавните води на Тибър. Измъква от гърдите буца твърд въздух, поставя я в гърлото и ранява. Никога не бях усещал в себе си детето, наивника, влюбения, зрелия и остарелия мъж едновременно. Цялото ми същество се превърна в убежище за тези герои, които играят на жмичка. Наместих пясъка от пустинята на Африка – Сахара в джоба си и изпаднах в безтегловност по-голяма от момента на захвърляне след любовен акт, или промушване. Това състояние на празнота наричам щастие. То идва внезапно, разрушава стени, изплъзва се и ни намира отново, когато го очакваме най-малко. От него се изтрезнява по-бавно. Все още преживявам човешкия мравуняк с гладните, алчни куфари на колела по летищата, сам ставам на писта или просто изчезвам в небето. Никой не може да отнеме свободата. Раждаме се голи и голи умираме. Няма по-топла дреха от любовта. Животът е, да можеш да кажеш „Здравей“ на някой непознат във влака.
С обич към всички който направиха възможно моето пътуване!
Грация, ариведерчи!
Николай Маринов
