Автор Симеон Михалкоф balkansinsite
Създаването на портрети е практика, характерна още за Средновековието. В онази епоха обаче представяните в изобразителното изкуство лица са предимно аристократи и феодали, духовници и владетели, светци и ктитори на манастири, докато художникът и неговите роднини не са изобразявани на портретите и дори имената им често остават неизвестни. Възраждането отново подчертава човешката личност и себеизразяването. В това отношение Захари Зограф е новатор, тъй като неговите творби притежават елементи на реализма. Портретът на една жена в епохата му обаче представлява революционен акт. Картината на Християния е първото самостоятелно женско изображение в съвременното българско изкуство. Историята на забранената любов, която стои зад този портрет, „дърпа спусъка“ на създаването на това първо женско изображение и допринася за еволюцията на изкуството на Балканите, както и за творческата конкуренция между художниците от онова време.
От малък Захари учи живопис при баща си Христо Димитров, основателя на Самоковската художествена школа. Като дете художникът се влюбва в малкото момиченце Христиания, което живее в съседство в богата чорбаджийска къща. Любовта на Захари към изобразителното изкуство, както и любовта му към Християния бележат развоя на живота му. Както любовта на Захари към живописта, така и любовта му към Християния допринасят за най-определящия момент в творчеството му, който бележи прехода му от църковна към светска живопис. Страстта му към живописта и към човешката красота прави Захари първия представител на съвременното изкуство. По-конкретно, тези фактори го довеждат до странната за един християнин практика – да рисува собственото си лице в православен храм (Бачково, Троян и Преображенския манастир). Повечето негови творби имат реалистични елементи, като Богородица – Животворен извор, стенописите му и портретите на негови роднини и на неговия приятел Неофит Рилски (от чиято снимка можем да съдим за реализма). Захари Зограф се смята за основоположник на българската светска живопис, тъй като той въвежда ежедневни елементи, както и живописната практика да се изобразяват светите братя Кирил и Методий в църковното изкуство. Споменът и делата на светите братя от Солун изплуват все по-често на повърхността на историята като национален символ на Българското възраждане. Сред произведенията на Захари се откроява един портрет, който представлява първия образ на жена в светското българско изкуство.
След смъртта на бащата, грижите за деветгодишния Захари преминават в ръцете на по-големия му брат Димитър. В работилницата момчето израства като творец. По ирония на съдбата Димитър Зограф се жени за Християния. Вероятно не е подозирал, че същото момиче е спечелило сърцето и на малкия му брат. Вероятно не си е представял как в последните моменти от живота си Захари ще признае в изповедта си: „… ако тя поиска сняг, ще се изкача нагоре в планината, под върха Мусала (Мусала е най-високият връх на Балканите със 7 метра разлика от Митикас, за което българите вярват, че гърците събират камъни отгоре, за да го достигнат), ще стигна и в шепите си сняг ще и донеса, и посред зима (…) ако тя ми поиска теменуги, ще избягам, ще ида в долна земя (Гърция), където пролетта настъпва по-рано…“. Християния ражда седем деца на брата на Захари – Димитър.
През 1831 г. Димитър Зограф, вече утвърден иконописец, приема своя брат Захари за сътрудник. За младия творец рисуването вероятно е средство за бягство от реалността. Пътува с месеци от един манастир до друг, оставяйки след себе си стенописи и икони. Захари създава много творби в храмовете на свети Константин и Елена в Пловдив, на Света Богородица в Копривщица, в манастирите Плаковски и Долнобешовишки, Рилски и Преображенски. В последния манастир той изобразява известната си сцена „Колелото на живота”, представяйки там двата възможни сценария за развитието на човешкия живот. Според нея всеки човек има два избора в живота си: да следва духовния път на образованието или материалния път на суетата, който го води до непреодолима смърт.
Чувствата на товреца обаче също са непреодолими. След като завършва всяко свое произведение, той се връща отново в Самоков при Християния, чийто лик около 1844 г. увековечава. В портрета българката си е сложила да наниза стари грошове, златни верижки и кръст, златни обеци със смарагд и пръстен. Венецът на изяществото на творбата са нейните очи – зелени със златен кръг около ириса, който е с тънки, също златни нишки. С портрета на Християния Захари Зограф доказа, че художникът е посланик на душата, на любовта, но и на преклонението пред женската красота. Със същия този портрет обаче той изразява и възхищението си от материалното богатство, което за църквата е част от „суетния“ мироглед за живота. Освен новаторството, картината на Християния носи и белезите на своето време – дрехите и самочувствието на българите от епохата на Танзимата (1839-1856), които, макар и все още да са били поданици на Османската империя, вече не са считани просто за роби, а за отделна националност (bulgar millet) в православната общност (rum millet). Понятието Танзимат описва поредица от реформи, насочени към реорганизация на Османската империя по отношение на администрацията и на икономиката. Поради тази причина българката от портрета, въпреки че притежава ориенталски характеристики, също напомня и на момиче от немска гравюра, представяйки по този начин една „смесена“ идентичност от източни и европейски особености. На картината прави впечатление, че портретите на Захари включват елементи и от традиционни изображения на светци със строги лица и удължени ръце.
През 1851 г. в Самоков (където се е намирала тогавашната „Художествена академия“) пристига писмо от най-големия и известен манастир на Света гора – Великата лавра, призоваващо зографи за работа в монашеската република. Захари поема мисията и работи там 17 месеца. Епископ Порфирий Успенски пише за стенописите на Захари във Великата лавра, че „те обиждат естетическия вкус“. Мнозина оценяват негативно творчеството на Захари, убедени, че неговото изкуство е допринесло значително за „залеза на иконата“.
Захари Зограф се завръща в родния си град Самоков през есента на 1852 г. с много поръчки за икони от различни светогорски манастири. В късната пролет на 1853 г. избухва епидемия от тиф. Християния се разболява и по тази причина е изолирана сама вкъщи, за да не се заразят и останалите членове на семейството. Веднага след като узнава за това, Захари иска да я види, въпреки забраната, опасността да се зарази и отказа на брат му да остави Захари сам с жена си.
Няколко часа преди да умре, до леглото на Християния се намира единствено Захари. Според местните малко преди смъртта й той я целунал за първи и последен път. Историята мълчи за това – дали те са устоели на греха на прелюбодейството. Всички сведения на съвременници обаче са единодушни, че Захари е единственият, която върви след ковчега й. Художникът се заразява и две седмици след нейната смърт, на 14 юни 1853 г., също умира. Роднините му плащат 70 гроша за „опростителна книга“ – православната версия на индулгенцията, с цел да „спасят душата му“. Подобна практика е рядка в православната традиция и се прилага, когато починалият е извършил голям грях.
Захари изобразява светците като хора, а хората като светци, поставяйки за първи път една жена в центъра на изкуството, до имената на самите светци. Развитието на личната му история доказва, че емоциите на художника са по-силни от т. нар. социален страх и дори по-силни от човешкия страх от смъртта. Наред с всичко това именно страстите на художника са явяват градивният елемент в неговото изкуство и представляват мотивацията за създаване на портрета. В тази история любовта представлява опасен грях за религията и свято свидетелство за изкуството. Историята на забранената любов води и до революцията в българското изкуство, и до създаването на първия женски светски портрет.

Източници:
Спасов, Павел. (1984), Греховната любов на Зографа Захарий. София: Български писател
Мавродинов, Н. (1957), Изкуството на Българското възраждане. София: Наука и изкуство
Василиев, А. (1965). Български възрожденски майстори: живописци, резбари, строители. София: Наука и изкуствo
Свинтила, В. (1979), Икони от Самоковската школа. София: Септември
Москова, Св. (2002), Зографии Захариеви у Филибе: изложба по повод 150 години от смъртта на Захарий Зограф 1853 – 2003. Пловдив
Огойска, М. (ред.) (2010), Междуписания: Захарий Хр. Зограф – Неофит П. П. Рилски. София
Митрева, Н., Л. Николов. (2010), Захари Христович Зограф. Самоков
Русева, Р. (2010), Зографски наръчник на Захари Зограф (НАИМ no. 11): съдържание и приложение. – Проблеми на изкуството, 43, бр. 4, 9 – 14.