Калоян ШишковВ деня, в който европейския парламент в Страсбург гласува да влезем в еврозоната, не усещах гордост. Не гледах телевизия. Не споделям еуфорията, на управляващите, платените анализатори, и безличната и безидейна медийна среда. Усещам срам – от това, че вече 36 години допускаме съдбата ни да се определя от безпринципни, безгръбначни, бездуховни хора, които, облечени във власт, мислят единствено за себе си. За тези години по нито един въпрос от национално значение, не само не можаха да постигнат съгласие, но и пренебрежително и високомерно отхвърлят всяко разумно и полезно за страната предложение на гражданското общество(което все още не е изградено) в България.
Отвън – страните (Европейската комисия, държавите, които не желаят еврото), които уж ни „приемат“ – всъщност ни съжаляват. Не защото не сме способни. А защото не сме свободни. Защото представителната демокрация не е представителна, а фасадна. Защото не живеем в демокрация. Къде е властта на народа? Питат ли ни за нещо? Онези, които трябва да служат на общите ни интереси. Защото продължаваме да търпим унизителното подменяне на смисъла на демокрацията – вместо воля на народа, получаваме поучения, кражби, корупция, ненаказаност, несправедливост. Вместо честен диалог, допитване до народа – кухи фрази, назидателни проповеди.
А срамът отвътре е по-силен от всички официални речи. Той е гласът на онези българи, които не се примиряват. На онези, които знаят, че силата на една държава не е в паричната ѝ единица, а в душевната ѝ валута – в честта, достойнството, морала, в отговорността към бъдещето. Имат ли ги управниците, тези ценности?
А вината? Кой ще понесе най- после отговорност за бездарността в управлението на България. Вината не е само на политиците. Тя е е споделена. Политиците предадоха дълга си, но народът позволи това. Понякога с безразличие, понякога със страх, понякога с наивна вяра, че „този път ще е различно“.
Истинското присъединяване не е към Еврозоната. А към съзнанието, че нищо не се променя, докато мълчим, докато търпим, докато чакаме някой друг да прогледне вместо нас.
Съжалението на другите и срамът на нас самите не трябва да бъдат край, а начало – на едно ново гражданско пробуждане.
Дано час по- скоро да “прогледнем“ и осъзнаем, че зависи от нас в каква държава искаме да живеем, и кой да ни управлява съдбините. Че държавата, това сме аз, ти, всички.
ChatGPT каза:
Разбирам ви напълно – и дълбокото ви разочарование, и стремежа да изразите не просто гражданска, а морално-философска позиция. Заглавието „Отвън – съжаление, отвътре – срам“ е силно, съдържателно и много точно обобщава това, което усещате: двойната болка – от погледа на другите към нас, и от нашата вътрешна съвест, която не може да се примири с абсурда на случващото се.