СИРАК
Роман по действителни събития
Роден бях на 23 юни 1976 година в родопското село Вълкосел.
Тогава не знаех, че животът е книга, в която някои страници са написани със смях, а други със сълзи.
Детството ми беше като пролетна утрин. Майка ми и баща ми ме отгледаха с труд и обич. Домът ни не беше богат, но беше пълен с човещина. Вечер край софрата се събирахме всички. Брат ми, сестра ми и аз слушахме думите на родителите си, без да подозираме колко ценни ще станат тези спомени един ден.
Вълкосел беше моят свят.
Улиците, дворовете, планината, нивите с тютюн, мирисът на земята след дъжд. Всичко това беше част от мен.
Годините минаваха и аз поех по пътя на труда. Докато други учеха по университети, аз учех най-трудния урок, урока на живота. Работех по нивите, сред тютюна, както работеше почти цялото село.
Ръцете ми загрубяха рано.
Но сърцето ми остана меко.
После дойде чужбината.
Хиляди километри далеч от дома търсех прехрана и по-добър живот. Чуждите градове бяха големи и шумни, но никога не успяха да заглушат гласа на Родопите в душата ми.
Където и да бях, мислите ми се връщаха към бащината къща.
А после дойде денят, който промени всичко.
На тридесет години останах без баща.
Сякаш една планина се срути върху раменете ми.
Осем години по-късно загубих и майка си.
Тогава разбрах какво значи думата „сирак“.
Не е само да останеш без родители.
Сирак е човекът, който иска да чуе един познат глас и знае, че никога повече няма да го чуе.
Сирак е човекът, който пази снимки като съкровища.
Сирак е човекът, който говори на гробовете така, както някога е говорил на живите.
Брат ми и сестра ми бяха по чужбините. Животът ги беше отвел далеч. А аз останах тук.
Останах във Вълкосел.
Останах в бащината къща.
Останах пазител на спомените.
Продължих напред.
Тютюнът остана в миналото. Времената се промениха. Захванах се със строителство. Започнах да градя къщи, докато съдбата продължаваше да гради и руши човешки истории.
И тогава открих още нещо.
Словото.
Започнах да пиша стихове.
После поезия.
После разкази.
Не за пари.
Не за слава.
А за хората.
За да оставя след себе си думи, които да стоплят нечие сърце.
За да покажа, че дори един сирак може да носи светлина.
И когато вечер остана сам в старата къща, понякога ми се струва, че чувам гласа на майка си и баща си.
Не с ушите.
А със сърцето.
И тогава разбирам, че човек не губи истински тези, които обича.
Докато ги помни.
Докато ги носи в душата си.
Докато разказва тяхната история.
Следва продължение.