За първи път посетих тази държава, която доскоро свързвах с Лех Валенса и папа Йоан Павел Втори. Папата поляк е нещо като Кемал Ататюрк за турците и ако има нещо добро в култа към личностите, всъщност може би е това.
Трудно е да направя паралел между дворците, катедралите и древната култура на Краков със запазеното от Втората световна война в близкото градче Освиенцим, обвито със зловещата слава на нацисткия концентрационен лагер Аушвиц.
Това, което сме чели в „Списъкът на Шиндлер” и в „Дневника на Ане Франк” оживява сред дългите колони от мрачни тухлени сгради, огради с бодлива тел и наблюдателници. Питах се колко луд трябва да e бил светът, за да допусне това да се случи и не искам да мисля, че нещо подобно би могло да се повтори. Млад човек до мен се опита да ме убеди, че това било туристическа атракция. Гледах косите на убитите с газ, купищата лични вещи, детските обувчици и нямах сили да споря. В този паметник на шизофренната жестокост можеш само да мълчиш и да се молиш.
Докато разглеждах газовите камери, пещите за изгаряне на обгазените трупове, килиите за мъчения и всичко, родено от безумието на нацизма, си мислех защо ме предупредиха да не говоря на руски. На входа на лагера, където е запазен надписа Arbeit macht frei, виждам група немски туристи, всеки с роза в ръка. Съвсем наблизо е Биркенау, там където д-р Менгеле е правил своите опити с близнаци и бременни жени. Стоях пред колибите и наровете сред блатата и разбрах, че историята не е само факти. Историята е чувство за вина и чувство за справедливост. 
